Робин Чедуик

"Мечтата ми винаги е била да стана физик. Предполагам, че до голяма степен вина има семейството ми. Майка ми, противно на общоприетото схващане, никога не е искала за мен да бъда "Мис Америка". Прекарах детството си, четейки енциклопедии. На 10 години вече правех опити. Разбира се, от по-елементарните, но амбициозността ми не ме напусна и аз ставах все по-упорита. В училище се справях добре и то не само по физика. Нямах приятели. В петък вечер бях сама. Прекарах тийнейджърските си години самотно, но пък винаги имах книгите си. Колекционирах специализирани списания, носех очила и не се интересувах от модните тенденции. Това беше достатъчно да ме направи чудачката на класа и обект на постоянни подигравки. Но аз ги пропусках край ушите си, защото ги съжалявах. Всичките.
Дипломирах се първа по успех. Държах реч пред колежа, която никой не чу.
После започнах да следвам в университета. Чувствах, че вече съм близо до мечтата си. Там срещнах Маркъс. За пръв път в живота си намерих сходен език с някого и споделих съдбата си на откачалка. Бяхме като онези шантави семейства, които гледате по телевизията в петък вечер. Имахме си собствени шеги, които никой не разбираше и чудновати навици, за които ни се присмиваха. Но си бяхме самодостатъчни. Скоро наистина запланувахме да станем семейство.Оттам нататък всичко се нареди приказно или поне до един момент. Церемонията беше малка и скромна - бяхме поканили родителите си и няколко по-близки роднини. когато се венчахме, бях бременна.
Осем месеца по-късно вече подписвахме договорите за къща. Детето ни щеше да се роди съвсем скоро и не можехме да си позволим да го отгледаме в малкия апартамент, който обитавахме дотогова.
Къщата не беше в квартал-мечта и го осъзнавах, но съвсем скоро щях да разбера, че мястото е наистина прокълнато.
Нарекохме го Стюи. Беше дебело бебе, с розови бузи и големи очи. Държеше ме будна цяла нощ с писъците си.
Един ден дойдоха за него. Не знаех какво се случва. Група мъже, нахлуващи в дома ми посред нощ? Убиха Маркъс бързо, той не беше важен за тях. Бях уплашена и объркана. Умът ми, така дълбоко убеден в правотата на науката, изключваше всякаква възможност за съществуване на съществата, стоящи пред мен. Но колкото и да не вярвах, в крайна сметка, се оказа истина.
Вампири. Думата отекваше злокобно в празното ми съзнание и единственото, което можех да направя бе да стискам ревящото си дете в обятията си.
Един от тях, висок, със силно изразени скули и златиска коса го изтръгна от мен. Държеше Стюи внимателно, почти неестествено бащински. "Детето ти е специално", каза ми, макар че думите му не значеха нищо на мен. "Какво ще правим с майката?". "Убийте я". "Нахранете се". Чувах думите ми, но те вече нямаха смисъл. Виках, макар че знаех, че е безсмислено. Стюи също надаваше викове, в унисон с моите.
Не знам какво се случи после. Вероятно съм припаднала. Умряла. Когато се събудих, къщата беше празна. Вратата и прозорците зееха отворени, а пердетета се вееха от силното течение. Когато се изправих, усетих моментална физическа болка. Слънчевите лъчи бяха попаднала върху кожата ми.
Разбрах, че се ме наказали по най-жестокия възможен начин. Да споделя проклятието им. Нямаше към кого да се обърна за помощ, затова си обещах, че ще намеря Стюи. Щом е толкова ценен за тях, едва ли ще го убият. Нямах време за губени и скръб по Маркъс. Разбирах, че съм мъртва, но умрях отново, когато усетих покварващата жажда. Маркъс бе мъртъв от часове. Не знаех много за вампирите, но не смеех да се храня от него. За щастие, съседите имаха любопитна котка, която бе решила да се възползва от отворената врата. Малкото и' телце се мяташе в ръцете ми, докато забивах зъбите си в нея. Бях намерила временно решение. Увих се с някакво одеяло, което не покриваше краката ми, но щеше да ми стигне поне за да затворя вратата. После ми отне часове и множество провалени опити, докато затворя всички прозорци и затъмня напълно. Надявах се съседите да не извикат полиция скоро, защото това неминиуемо щеше да се случи, особено след като трупът на съпруга ми започнеше да се разлага.Изчаках да падне нощта и избягах. Вече и' бях робиня. Разбирах, че единствените ми шансове, бе да се движа през нощта и вероятно местата, които щях да посещавам, щяха да са ми непознати. Наложи се да открадна нови дрехи и пари, които по-късно започнах да си набавям от жертвите си. Не бях безразсъдна в подбора им.
От тогава обикалям по нощните заведения, хотели и болници и търся следа, по която да тръгна. Струва ми се, че вече имам нещо, но тапърва предстои да проверявам достоверността му.
Виждам, че се страхуваш. Чувам учестените удари на сърцето ти. Не се бой. Виж, почти никой не остана, прекалено е късно. А аз съм така жадна..."